Като малка хвърлях камъни в морето. Любовна приказка с вкус на сол.

Като малка хвърлях камъни в морето. Любовна приказка с вкус на сол.

Незнайно защо, тази гледка ме впечатли със своята... някак си тъжна красота. Караше ме дълго да се взирам в нея. После разбрах. Пясъка от обувките

Даденост! Колко скучно, нали…?
Знам една игра, в която хем си риба, хем се давиш. Ще играеш ли?
Изтанцувай този танц с мен, скъпи…

Незнайно защо, тази гледка ме впечатли със своята… някак си тъжна красота. Караше ме дълго да се взирам в нея. После разбрах. Пясъка от обувките си можеш да изтръскаш, но от душата си никога. Така е и по принцип.  Душата не подлежи на промяна. А може би, странниците просто все още не са открили дома си. Не знам! Или това е всичко от което, човек има нужда на края….. един самотен, топъл бряг, на който да седне и да се полюбува! 

 

Като малка винаги хвърлях камък в морето. Да мога да се върна отново при него. Не бях сигурна дали човек може да страда за море и дали изобщо има право да се влюби в море, за това си бях измислила този тих начин да се сбогувам с него. И да му кажа, че ще остане в сърцето ми. Това си беше нещо лично между нас. Ще го помня… и ще се върна при него. Някога.
Морето ме лекуваше. То миеше тъгата. До пълна забрава. И сякаш с всяка следваща вълна ме приближаваше към пречистване илипрераждане.
Имаше един мъж, който мисля, че обичах. Така и не разбрах със сигурност. Той дойде след всички други, дойде дори и след голямата любов. Не искаше нищо. Не обещаваше. Лекуваше ме. Лекуваше ме от всички, които обещаваха. И с всяка среща отмиваше имената им от мен.
Мисля, че го обичах. Така и не разбрах. Не пожелах да разбера. Помня как ми каза, че не иска повече да го търся. Каза, че съм постъпила несправедливо. Може би нарочно постъпих така. Не знам. Той просто стоеше и казваше, че не иска повече никога да го търся. Нищо не направих. Не трепнех дори. Нито дума не се отрони от устните ми. Просто стоях и го гледах. Не бях сигурна дали мога наистина да обичам след голямата любов и дали ми е изобщо позволено да страдам за това. И нищо не казах… Само го гледах. Това беше моя си начин да му кажа, че може би го обичам.
Докато мисля за него сега, морето плиска в краката ми. Изписвам името му с пръст на брега. Вълните го отмиват… и лекуват. А аз, тайно, съвсем невинно пускам камъче във водата…. пред мен.
Евелина 

    COMMENTS